вторник, 13 юли 2010 г.

Виктор фон Хес

Виктор фон Хес имаше много причини да стане марсианец. Макар, че не беше загубил земното си гражданство, защото бе роден като землянин в южна Германия , той от три години прекарваше повечето време тук и упорито завоюваше нови територии за корпорацията и тайната организация на Хеслерианите.
Беше шумен и словоохотлив дебелак с дебели устни, огромен нос и живи, воднисто-сини изпъкнали очи.”Олекнал” със стотина килограм , той стана палав любовник и дори започна да отслабва. Марсианската гравитация определено му се отразяваше добре . Когато годините на блажено неведение относно семейните дела и сладък бохемски живот внезапно отлетяха със загадъчното изчезване на по-големия му брат преди четвърт век и неочакваната смъртта на опечаления му баща, на светлата му и безгрижна душа се стовариха отговорности, за които не беше и подозирал. Забрави за развлеченията, спорта и дори секса. Стана дебел и раздразнителен, подозрителен към всеки, който искаше да се доближи до него и неговата общителна природа страдаше дълбоко от това положение. Параноята го завладя въпреки всичките му познания по психология и лекият му характер. Той нямаше доверие дори на себе си. Желанието да се докаже на вече мъртвият си баща му изглеждаш комично и той се бунтуваше, но то бе по силно.Тъкмо когато се бе почувствал свободен, когато си бе повярвал, че не се нуждае от одобрението на стария, той си бе отишъл за да се завърне заедно с новите възможности и отговорности, които даваше положението му на единствен продължител на древният род . Автохипнотичните сеанси почти не помагнаха и той не се харесваше, защото въпреки усилията му нещата ставаха сякаш от само себе си . Вместо да управлява и контролира бизнеса,бизнесът и обстоятелствата го тикаха като пълна с грозде каруца по нанадолнище. Имаше чувството, че бяга и се крие в имението сред лозовите масиви и древните бъчви в подземието, сред двете си дъщери и християнското обкръжение на сектата от която бе жена му. Като малък се забавляваше с пуйките, като връзваше на някоя от тях парцал на крака. Изплашената птица се завираше между другите търсейки спасение, а те бягаха от нея. Така се чувстваше и той, следван по петите от първият секретар и втори хеслерианец, преди да дойде на Марс, но Марс го върна към живот. Марс го промени. Бизнесът потръгна неочаквано успешно, намери си млада и ласкава любовница и бе на път да превземе планетата за целите на Хеслерианите без особена съпротива. Тукашната върхушка бе узряла за техните идеи, разтревожена от неочакваното развитие на земния дебат за забрана на унаследяването и даренията в особено големи размери. Законът беше приет от Сената на Майките и до референдума оставаха едва 6 години, а подкрепата за него растеше. Вече се говореше за влизането му със задна дата, защото богатите земни фамилии трескаво прехвърляха на своите най-млади членове имуществото и така си гарантираха за поне още 200 години властта в икономическият живот на Земята. Виктор фон Хес направи същото и сега, до навършване на икономическото пълнолетие на най-малката му дъщеря, той управляваше като неин регент. Да- малката му принцеса му липсваше и май това беше единствения минус. Със всяка доставка на мозъци и земна храна,обаче, той я правеше все по-богата и по-богата марсианка . Тук имаше милиони почти безсмъртни мулешки мозъци за подмяна, а конкуренция спеше, нея почти я нямаше. Смяташе се, че марсианците са много консервативни и привързани към тяхното усърдие и опърничавост. Вече цяло хилядолетие никой не бе опитвал да промени нещо.Имаше само една местна семейна фирма, която да ги произвежда. Техният софтуер бе неразгадаем, останал от дедите, както и хибридната слоесто-кристална технология.На земята отдавна работеха само с кристали. Той, обаче, не разбираше почти нищо от техника. Първо завърши история на изкуствата и религиите- по настояване на баща си, продължи с психология- за развлечение, и приключи с мениджмънт и финанси- по необходимост, когато баща му почина неочаквано.Всичко това му отне половин век, напълно достатъчно време за да разбере, че не е гений и е лишен от интелектуално честолюбие, но не и от любопитство. След почти двайсет години в черната дупка, той бе в подем. Големият му нос се вреше навсякъде и бързо надушваше какво се случва и какъв е проблемът. Знаеше, че няма друга дарба, освен да убеждава, да засмуква събеседника си в своята орбита и да го изстрелва в нужната посока, но това му стигаше, а на Марс му се отдаваше особено добре, защото бе щастлив да чуе, че е обект на обожание.Когато младата биоложка, която нае да аранжира неговия марсиански атол, отказа поредното повишение на заплатата и го целуна, светът и Марс, и самият Виктор станаха по-добри.Той излъчваше щастие и сякаш сугестираше околните. Те си казваха-какъв симпатичен, прям и весел човек е този Виктор, да не повярваш, че е президент на най- голямата земна компания за мозъци и софтуер.Ако на Марс имаше мнителни служби за сигурност, едва ли някой щеше да се задълбочи в проверката кой е, що е и какво прави на Марс. Служби имаше, но те не бяха мнителни. И не беше единственият пристигнал лично президент на свръх компания. Великият проект привлече много компании на Марс. Това толкова го улесняваше, че скоро знаеше всичко за тях и дори се сприятели с един от директорите на Марссекюръти.
На всички беше ясно, пък и той не криеше ,че спасява каквото може. Да-не беше единствен, но затова пък първи и, освен това, често даваше приеми с отбрани земни вкусотии и питиета, които тук бяха недостъпни за простолюдието и твърде скъпи дори за много от заможните марсианци. Личният му чар и способността да помни имена , да води разговор и изобщо да общува непринудено, бяха му спечелили много приятели.Сякаш се бяха върнали безгрижните времена на купони и курсови работи. Той, разбира се, редовно си пишеше домашното и всичко се случваше според очакванията. Беше влязъл в ритъма на събитията. На кой би могло да му мине през ума, че е Фюрер.Не-Фюрерът, защото ако имаше друг, щеше да знае, а и хората, на които тази дума говореше нещо, бяха много малко- около пет и половина милиона немскоговорящи без специалистите по древна история.
След двадесет години упражнения в конспирация, дори той самият не го вярваше. Изглеждаше като игра на големи момчета, които се опитват да превземат най- големият строен някога космически кораб и да отлетят на някаква далечна планета. Там щяха да се превърнат в богове без досадните ограничения и предразсъдъци натрупвани с хилядолетията.Едно ново, бяло начало. Вярно , че особено напоследък си падаше по фини славяноазиатски брюнетки, но кой е съвършен след двадесет и осем години брак.

Виктор фон Хес се усмихваше опънал огромното си тяло на плажа на изкуствената лагуна.От към водата полъхваше бриз със мириса на солена вода и водорасли. Слънцето, с размера на портокал, меко светеше през двойният купол, а тишината поглъщаше всяка тревожна мисъл и го караше да мечтае за една планета, на която имаше много вода и само една четвърт суша разположена около екватора. Другата приличаше на Марс ,но беше двойно по голяма. Едно полукълбо планини и едно океан. Той си хареса първата. Двете планети имаха непонятно близки орбити.Не искаше много- само едната за своята изчезваща раса.Просто научен експеримент-равен старт и феърплей. Нямаше никаква нужда от груба сила.Не, не я обичаше . Той не харесваше животинския расизъм, а просто себе си и това, което планираше, бе само акт на самосъхранение , на самозащита.След като цивилизацията бе стартирана от белите, светът им дължеше един самостоятелен ъгъл в общият дом.Поне някъде там, на хиляди светлинни години. Виктор се надяваше да спечели за каузата шефа на проекта. Имаше добри шансове след като завъртя главата на дъщеря му или точно обратното. Засега не можеше да прецени, защото не бяха са срещали лично, но беше сигурен, че Ева не е грешка и връзката им ще го улесни в задачата. Той се усмихваше и премижаваше срещу обедното слънце като сит котарак, а русалката плуваше към отсрещният бряг. До там имаше точно 500 метра, неговият километър за отслабване. Може би трябваше да я последва, но следобедният секс го направи мързелив и сънлив. И той заспа, а Слънцето се търкулна, прехвърли зенита и кацна на ръба на кратера. Сянката на мулето падна върху лицето му.
Сънуваше. Знаеше, че сънува. Изкачваха планината с баща си по една тясна и немного стръмна виеща се пътека. Многовековни дъбове сплитаха здраво клони и небето едва синееше между тях.Целта им бе плешивият, покрит с трева връх, от който се виждаше градчето и замъка в самият му край до изкуственото езеро, лозята , а при кристална атмосфера, и приоблачните върхове на Алпите на юг.
-Ако в кокошарника има само един петел с едно черно перо на опашката, след време всички кокошки ще станат черни”-неочаквано съобщи за пореден път баща му тази безспорна истина.Старият обичаше да разговаря за природата и нейните закони. Някога бе учил биология, но този път Виктор е на щрек.
-Да, но шарените са по красиви- осмелява се да възрази той след известно време.
-Разбира се-съгласява се старият и го гледа насмешливо- но ако всички станат черни как ще има шарени?Нали? Помисли добре. Ние сме чистокръвни Германци и конете ни са чистокръвни, и тези лозя, и планини са наши от преди новото летоброене, дори преди Хеслер да обедини белите хора в Европа,преди Христос да възкръсне…Ако майка ти беше някоя мулатка, ти щеше ли да приличаш на мен ? Искаш ли да изчезнем като динозаврите или неандерталците?
Железен довод. Той обичаше майка си. Тя понякога му говореше за Христос, но никога не го водеше на църква, както по-голямата му сестра, защото явно баща му не й позволяваше. Той я обичаше, но харесваше едно пъстрооко и смугло момиче със черни къдрици от тяхното училище.Откакто големият му брат замина незнайно къде да строи портал към други светове, баща му започна да се интересува повече от него.Явно се бе скарал жестоко с брат му, защото не го даваше за пример, както някога.
Не беше справедливо. Баща му знаеше нещо и затова му говореше така.Виктор бе намерил адреса и се свърза от училищният компютър, а брат му каза да не се връзва на стария и безумните му теории. Баща му надушваше нещо.
-Ами ще имам цял харем, като ония от сектата и бели и черни-всякакви.-шегува се той неуверено за да се измъкне от сериозният тон.- а ти ще ми намериш истинска Германка като мама, защото няма много такива в нашето училище.Ти можеш всичко. –Сега му се иска баща му да го погали по русата глава, но той продължава да върви и сякаш обмисля сериозно тази възможност.
-Може и така да стане- сериозно и някак тъжно казва старият-сега е по-важно училището и да заякнеш.-и бърза напред.
Иска му се отново да е съвсем малък и баща му да го носи на раменете си както някога и му става студено.Притъмнява. Излиза вятър и започва да вали , а баща му нито спира, нито се обръща да каже нещо. Върви пъргаво и сухата му изправена фигура се отдалечава, отдалечава…
Мокро…мокро…
-Хей, какво правиш-Виктор подскочи на метър още преди да е довършил, а сланините му смешно се затресоха-Защо е тази вода, мътните те взели- през зъби изръмжа и за малко не атакува с ритник мулето.
- Но, господарю, така ми наредиха-
- Кой?!
- Тя каза: Завий го, ако заспи с моята кърпа, че ще опече питона и го събуди като падне температурата под 25.
- Така ли каза? -засмя се Виктор – а каза ли ти да ме залееш?
- Не, но аз нямам аларма и не обичам да докосвам
- Какво?!..Гнусиш се.А?
- Не, господарю, но така ми е казано и не мога, а също и да повишавам тон. И затова..-с каната.Съвсем чиста вода за пиене, господарю.Проверете-точно 25 градуса…
- Муле!-процеди през зъби мокрият дебелак- Прибираме се. А къде е сега Тя-натърти Виктор
- Замина и ви остави съобщение.
- Какво?!..Давай го!

-Виктоар, пъпешче мое, съжалявам много, но трябва да тръгна веднага и ще взема дисколета. Иска ми се да се върна тази вечер, но не зная, не зная… Обади се -ще ти обясня. Дано е някаква глупост.Дано. Не се сърди, обичам те!
-Ясно-промърмори озадачено на себе си мокрият Фюрер, макар нищо да не бе ясно освен, че Адам е сам в неделя вечер , а Ева спешно е духнала нанякъде с най- бързото му превозно средство.Виктоар-това си беше женско име. Виктоар, пъпешче- глезотии…Но какво може да се е случило? Да не би някой да е пострадал?
Жалко, че тези мулета не се яздят.Трябваше да побърза.
Езерото имаше доста издължена елипсовидна форма и затова бяха доплували до отсрещният бряг далече от любопитните очи на сътрудниците. „Ще взема да си сменя името на Адам”, каза той веднъж на сладката Ева, докато се забавляваха под шарената сянка на палмите.Изобщо не му се плуваше, но разстоянието по брега бе поне тройно по-голямо.
Докато пореше професионално водата, нещо му бодеше в банския. Някое листо или клечка? Когато спря и започна да търси , усети колко е студена водата само на половин метър дълбочина. Ако нещо му се схване…полази го страх .Мулето потичваше тромаво по брега на три крака повдигнало трите си ненужни колела като християнка полите си, защото пясъкът бе много мек . Нито можеше да го чуе, нито да плува.”Ще го сменя, разбира се”-помисли Виктор и страхът си отиде. Преди години изобщо нямаше да се появи. Тогава висеше на въже извън борда и студените вълни го заливаха.Можеше да преплува Ла манша без специален костюм, защото винаги е имал един пръст подкожни резерви. Сега , обаче не беше във форма и той намали темпото. В крайна сметка ,това, което го бодеше изчезна някъде . Оставаше въпроса какво толкова е станало.Можеше да използва вградената в самия него нано връзка и още сега да се разпореди ..По дяволите!- Не обичаше да става така и той се обърна по гръб за да диша дълбоко и проясни мисълта си. Неделята се проваляше очевидно. Беше отказал доста покани за да останат сами на неговия „Марсиански атол”. И за да е пълна бъркотията, още насред езерото, наното зажужа настойчиво.Трябваше съвсем да спре и да натисне с ръка зад ухото или да се концентрира достатъчно за да включи.
-Шефе, нашите не са сами на конвоя. Там има някой.
-Идвам-изстреля една единствена мисъл Виктор и прекрати връзката.
Сега вече трябваше да опита шампионски стил и скорост защото адреналинът му скочи и кръвта му закипя. Какво са триста метра за бивш професионалист па макар и охранен като шопар.
На брега го чакаше неговият първи секретар с халат в ръка.
- Защо й даде дисколета-атакува още докато излизаше от водата Виктор-нали знаеш, че всичко се случва.
- Вие ми казахте всичко… Вие!-опъна се неговият секретар, който всъщност беше вторият човек в организацията- Поръчах друг.
- Какво става там?-попита кратко Фюрерът докато вървяха към входа по алеята с отрупана с огромни ароматни рози.
- Някой души в системата на совалката и проверява за пътници, някой е влязъл по терлици в един от крайните шлепове.Не знаем кой.-спокойно каза секретаря-Ще разберем!
- Марссекюръти?-Не, невъзможно.-отговори си сам Виктор
- Нямаме такава информация.-потвърди секретаря-И аз не мисля…
- Мислех си, че е подозрително толкова ценен кадър да изпращаме с обикновен товарен полет и ето на-проблеми.-прекъсна мисълта му Виктор.
- Те не знаят какво могат нашите хора и не подозират нищо.-високомерно отбеляза секретаря.
- Нищо! А каква е тогава тази паника? Нищо.. Не може да е нищо.
Кой е луд да пътува с товарен шлеп и то от външната страна незащитен . Кой!?-но секретарят мълчеше и въпросът увисна в тишината- Не може да са случайни хора.А тласкача отлепи ли?-изведнъж се досети Виктор-да не е някой мародер.
-Не е
-Защо тогава е тази паника.
-Екипажът е налице и нищо не подозира. Не е мародер.-уверено докладва секретарят.
-А какво правят?
- Ааъ…играят…с двама от нашите на вързано.Нещо такова, а свободните от вахта спят или ги зяпат.Никой не липсва.Проверихме дискретно…
-Добре,добре…-някак машинално се чу да отговаря той, защото мислеше.

Да, Виктор мислеше и мълча по целият път до асансьора, който го смъкна директно в тайният му кабинет. От изчистеното и студено пространство, от мебелите и безукорния ред, струеше хлад, делова, пресметлива яснота, и той разбра:Започваше се. Отдавна очакваше този момент и се страхуваше от него; бързи решения, вероятно необходимост от насилие и изобщо всичко, което мразеше, което рушеше идилията на Адам и Ева..ето, че бе забравил за нея. Тя, обаче, не отговаряше. Беше се изключила и дори не знаеше къде е.
-Засега нищо да не правят. –разпореди той на първия секретар, който стърчеше в близост до вратата, и се тръшна в огромното кожено кресло-нека тласкача да се отдели и тогава пак да се свържат по нелокала. Внимателно! Внимателно и никакви неестествени реакции.Нищо не знаят. Няма откъде да знаят, по дяволите!-завърши през зъби Фюрерът.
Нелокалът не можеше да бъде засечен. Той беше едно мигновено действащо „токи-уоки” на базата на разрязан по специален начин кристал потопен в течен азот . Двете половинки си общуваха независимо от разстоянието и преградите. След време, обаче, връзката се разпадаше в зависимост от интензивната употреба.Освен това ,не биваше да попада в силни електромагнитни полета или потоци от елементарни частици…Виктор бе впрегнал научния потенциал на корпорацията да удължи срока. Теоретично граница, ако не се ползва, нямаше…
Явно искаше да мисли за нещо друго.
-Опитай да я издириш, каза той на своя най- доверен помощник. Никой не изчезва просто така. Къде е?
-Казан-почти мигновено отговори компютърът-Кацнала е преди 40 минути.
Източник на информацията-дисколета.
-Доста далече-промърмори на себе си Виктор, а компютърът незабавно го осведоми колко градуса на изток е това.
Казан бе славянско име.Затворен каньон, в страни от Големия, със скалисто плато в средата.
-В момента Тя влиза в полицията.-съобщи компютърът и той се наведе от напрежение напред.
- Ето я-и Виктор я видя да върви с един непознат цивилен по коридора срещу себе си. Лицето и бе угрижено и сиво, но това може би беше от камерата и мръсносивия цвят на стените. Той се отпусна в креслото и се загледа във вече празния екран. Какво беше това? Какво правеше там?!... Искаше гневът и безпокойството да го напуснат. Не ги понасяше и често повтаряше една мисъл на баща си , че гневът е лош съветник. Трябваше да намали стреса веднага.Какво пък, стига диети.
-Вечеря. Тук, веднага! И бутилка специално, малиново .
-Свободен си-каза той на секретаря, който продължаваше да стои като стража до асансьорната врата и го гледаше със студено учудване, изписано едва-едва на конската му физиономия. -ще решим какво да правим, когато се махнат тласкачите. Може да е някой техен човек качен нелегално, но едва ли ще продължи нататък.Сигурно тършуват . Бог знае какво търсят…Върви-повтори той заповедта, давайки ясно да се разбере ,че иска да остане сам, като се намести в креслото и вдигна крака на пулта .Секретарят отстъпи към вратата и вече с ръка на дръжката чу:
-Върви се наспи. Аз дремнах и ще дежуря-изведнъж с въздишка и приятелски тон довърши шефът му-Върви, всичко ще е наред – и Гюнтер се изниза без да каже нищо, а Виктор впери очи в тавана полуизлегнат в креслото
Но кого ли залъгваше. До сега нищо особено, неочаквано не се бе случвало, но мисълта ,че е неизбежно, че предстой, го следваше навсякъде като сянка през годините. Имаше нужда да остане сам, да се успокои, да дойде на себе си. Той започна да диша – три удара на сърцето- вдишване, три-задържане, шест –издишване и три –почивка-и отново , и отново…
По някое време вечерята пристигна-една голяма зелева салата, две земни ябълки и бутилка малиново вино.
-Какво е това? Аз да не съм овца…по дяволите…-Бе забравил ,че напоследък си лягаше гладен.-Искам истинско месо, телешко, тънко нарязано и шунка.-робота изчезна зад вратата , а той отвори собственоръчно бутилката и си наля. И това можеше да свърши работа. Когато отпи, усети как червената ароматна кръв на виното се разлива по тялото и раменете му омекват. Май беше отвикнал напоследък от това удоволствие. Светският живот не беше кой знае колко оригинален на Марс, като изключим, че всичко се случваше около обяд.Той хвалеше, рядко отпиваше и винаги оставаше абсолютно трезвен. За целта предварително вземаше за всеки случай нужното хапче. На Марс се пиеше умерено и на свой терен. Сервирането на високо алкохолни питиета, включително и на вино, на обществени места бе забранено, защото бе опасно. Дори на частните купони, се сервираха нискоалкохолни питиета или най -много вино. Смяташе се за лош вкус и неуважение към другите да се наливаш Никой не можеше да напусне дома си пиян. Е, той си бе в къщи, а и една бутилка не беше много, ако я пие цяла нощ.
-Къде е тя?
-В полицията
-Добре, още е там -промърмори си той -А къде ми е мезето?
-Не знам, нямам връзка с кухненският робот.
-Защо?Ти си ми най важният съюзник. Ами, ако ме отровят?
-Той не ми е подчинен, автономен е.
-Да се коригира! А камерите?
-Вече е в асансьора .
-Искам тук винаги да има истинска храна.Такаа… знаеш какво да правиш. Кога си отиват тласкачите?
-Четири часа, двадесет и две минути и седемнадесет секунди местно време. След дванайсет часа единадесет минути и тридесет секунди.
Май бе съвсем объркан.Определено- Изпрати секретаря да спи в ранният следобед, а вместо следобедна закуска си поръча вечеря. А в Казан бе полунощ. Какво по дяволите ставаше там.
-Задържана ли е .
-Нямам подобна информация. Полицията издирва дете със нейната фамилия.Може би има връзка.-Гореща вълна блъсна Виктор в лицето и веднага се оттегли. Той знаеше всичко за нея и следователно малката й сестра е изчезнала. На Марс? Почти невъзможно. Навсякъде имаше камери , а пътуването ставаше с поставянето на длан при влизане в транспортното средство.Дори гостите на Марс имаха под кожата безвреден запис на номера на досието с биометричните данни и сравняването ставаше за части от секундата. Поставянето приличаше на татуиране с безцветно мастило. Той погледна дланта си замислено, раздвижи месестите се пръсти и посегна към току що пристигналата храната. Задъвка случайно парче шунка, отпи и потъна още по-дълбоко в себе си. Някаква смътна мисъл , увереност, се мержелееше на ръба на неговото съзнание и той знаеше… Какво знаеше?...Беше свикнал, бе тренирал да се доверява на интуицията си. Просто не му се искаше и не му се вярваше да е прав, но трябваше да провери.
-Веда.-промърмори на себе си-Вагнер намери Веда!-заповяда Виктор, ако трябва …но ти си знаеш. Ползвай централния от хотелския комплекс. При провал го изпържи.
-Да , шефе ,вече търся и открих нещо необичайно. Някой е хакнал системата за сигурност и е направил така, че уж е отишла на състезание , но такова не е имало. Минали са четири дни откакто се е качила на влака за Москва, но камерите не показват да е слязла. Няма био-метрични данни да е влизала в мегаполиса. Със нея е бил партньорът й, не същи брат, който също се издирва. И той се е качил, но няма данни да е слязъл. Пуснали са снимките им по всички канали.Никаква следа.Някой е пипал дълбоко за да заблуди полицията. Вероятно не са се качвали на този влак. Друго нямам за сега. Полицейската система е непробиваема засега. Единствено камерите са достъпни. И медиите.
-Това няма смисъл-ако е отвличане и имат човек, който може да заблуди системата, щеше да се справи и със слизането. Няма логика. И на Марс не стават отвличания.
Невъзможно е .Невъзможно е-и като го повтори още няколко пъти, отново потъна в смътният свят на догадките, после допи чашата и си наля втора. Ако искаше да вербува, подкупва и прочие имаше голям проблем с плащането. Пари в брой нямаше, защото жетоните за дребно пазаруване важаха само в съответният град.Всичко си вървеше по банков път и никакви тайни, банкови , фирмени не важаха тук.Всеки можеше да види всеки в реално време как си печели парите. Единственият начин да платиш за нещо незаконно бе да сключиш формално договор за някаква консултация или друга неясна услуга, а насреща да получиш онова, което искаш. Оставаше и варианта с подаръците, но ясно беше, че си има граници. Терористични организации нямаше. Оставаше да е някаква детска игра на жмичка.Отвличане за откуп-изключено.

-Полицията е търсила из каньона по пещери и оранжерии. Друго не мога да разбера засега. Това се промъква в новините.И както става в такива моменти, обаждат се разни хора, че са ги видели тук и там.-докладва компютърът Вагнер, или по-точно програмата.
Виктор се опитваше да извади, да прояви онова в тъмният ъгъл на своето съзнание, но втората чаша го бе замаяла защото я изпи почти на екс.
-Искам да ме приспиш-предаде се накрая той -има нещо, което зная. Трети вариант. И ме събуди след три часа. Това беше още едно от многобройните му тайни оръжия, изработени в годините на параноя и депресия. Собствената му чудовищна, както обичаше да се самоласкае, интуиция. Само трябваше да изключи съзнанието,
което пречеше, чрез хипноза.Той се отпусна и се заслуша в спокойният и властен глас на баща си.

Когато се събуди, вече знаеше и се усмихваше блажено предвкусвайки как ще стане център на вниманието, герой спасител…Е, може би, казваше скептикът в него.Въпросът е да изиграе правилно играта, без да събуди никакви подозрения.Виктор си наля трета чаша и бутилката почти свърши. Докато замезваше съмненията отново се надигнаха и той остана за миг, два загледан в една точка.Не- досега интуицията му не беше го подвеждала, но всеки път нейната необяснимост го тревожеше.Понякога тя противоречеше на здравият разум и фактите, но, поне сега, случаят не беше такъв.
И все пак трябваше да се държи нормално.В Казан беше три през нощта, но той е един много разтревожен влюбен и съпричастен мъж. А не е ли? Не , нямаше никакви съмнения.
-Направи подбор и аз да видя нещо от новините и опитай да се свържеш с Ева
-Тя се е включила.-докладва веднага Вагнер.
-Къде е.
-В апартамента на баща си.
-Сигурно говори с него по нановръзката
-Компютърът не ме пуска, много е добър.
-Не искам да я шпионирам.Остави я.
-Аз звънях вече.
-Добре. Не показвай бюрото с храната макар, че едва ли ще забележи.
Тя беше смачкана и гледаше объркано някъде встрани.
-Какво е станало със теб- попита Виктор изненадано.
-Изчезнала е. Сестра ми…Полицията си отиде преди час и знаеш ли, заблудили са всички, че отиват в Москва и са изчезнали някъде.Вероятно вече цяла седмица ги няма. Намериха сак с кръв по него, а един надзирател на мулета ги е видял да се мотаят още миналата неделя на товарната гара с едно куче.Може да са навсякъде, може да са разкъсани…-Ева плачеше, но очите й бяха сухи и подпухнали.-Аз не ти се обадих, дори се надявах да се върна, а то какво излезе.
-Провери за къде са товарили, Вагнер!
-Какво?-не разбрала на кого говори, попита Ева и добави-Проверяват. Всичко е на крак, баща ми се задейства, но няма за сега резултат.- Тя го гледаше учудено-а ти къде си, кой е този Вагнер? Ама ти знаеш всичко от новините, нали, и се тревожиш за мен, а аз…
-Ами наспах се по никое време и току що разбрах…-опита по-ведър тон Виктор.
-Извинявай ,че така те зарязах, но виждаш какво става. Не предполагах. Само мен има на Марс и леля си.
-А, как се е случило.
Ами той, настойника й, с новата си жена ги оставил да тренират и уж ги контролирал от разстояние. Напълнил апартамента с камери, дори в тоалетната има, и заминали за два дена при нейните родители, а умният му син разгадал системата и нагласил нещата така ,че дори разговарял виртуално с тях докато уж тренира. Изцъкаха им се езиците докато разберат какво е станало. И в събота, чак в събота, можеш ли да си представиш, гениалният му баща, като не видял състезанието по спортният канал, се обадил на треньора му и така…Повече от 24 часа никакъв резултат.
-Разбирам.Но няма къде да изчезнат! Дори да са стигнали в друг град нелегално, въпрос на време е да ги открият.-Виктор се опитваше да звучи убедително и спокойно. И продължи-Ако това хлапе е наистина толкова умно, че да побърка всички и да хакне системата за гражданска сигурност и транспортната и т.н. , едва ли ще направи фатална глупост. По-скоро това е бунт на хормоните. Колко годишен е?
-17…Знаеш ли, уморена съм, а се страхувам да заспя, сякаш нещо зависи от мен.
Да..Мисля на 17 или 18-повтори разсеяно Ева отговора си -Наистина е умен, но това е отвличане, абсолютно безотговорна постъпка…Дано да са живи. Нищо не зависи от мен. Нищо не мога да направя!
-Ева, чуй ме!Ева!-трябва да се успокоиш и да поспиш! Аз ще опитам, чрез фирмата и приятели да науча нещо повече, ще вдигна на крак персонала …Ако искаш, ще дойда там…Сигурен съм, че са живи. Интуицията ми подсказва, че до едно денонощие ще ги намерят.Повярвай ми! Аз съм психолог, пък и съм бил дете.Знам какво говоря.Липсата на внимание е причината. Просто са се скрили, а кръвта, повярвай ми, е лъжлива следа. Нали са пълнили контейнер с храна.Нали? – и Виктор замълча, осъзнал, че се е изпуснал и попита отново-Прав ли съм.
-Да, в петъка са били във хангара на фирмата. И какво?
-Скътали са някъде запаси и си траят, но ще ги намерят.
Те искат да ги намерят!Може би са наблизо.
-Да , да и аз нещо такова си мисля.Ако не съм скапана…и извинявай за дисколета Много исках да се върна бързо при тебе. И не ми се спи. Тук е късно, но за мене е рано.Наистина съм превъзбудена и в същото време някак отпаднала.
-Знам,скъпа, разбирам. Вземи една хладка вана , пусни релакс и ако не ти се доспи, ще си говорим. Но най-добре опитай. Ако трябва, вземи нещо успокояващо.Нали?
-Добре.Хайде да спим наистина.Утрото е по мъдро от вечерта-и тя направи опит за въздушна целувка, но се получи сякаш му казва с ръка махай се де, ще спя.
-Лека нощ, скъпа, като отвориш очи се обади веднага.-поръча той без да е сигурен какво е чула, защото тя прекрати връзката.
„Боже, къса ми се сърцето за това момиче, боже..”-иронично възкликна на глас Виктор в опит да се дистанцира от ситуацията-„а се мислех за корав Фюрер. Ами сега? Ето ти на казус, вътрешен конфликт. Дано вземе нещо за сън”
След това вътрешният монолог се превърна в някаква песничка от детските години.
Той мислеше.
Вагнер, компютърът, също.
Трябваше да реши какво да прави с хлапетата преди някой друг да се е досетил къде са.
Нямаше много време. Ако бяха им направили психологически профил, изобщо нямаше време, а той искаше да се възползва от ситуацията. Беше длъжен!Трябваше да знае със сигурност докъде е стигнала полицията и Вагнер вече действаше и по тази задача.

Няма коментари:

Публикуване на коментар