вторник, 13 юли 2010 г.

Бягството

Вървяха упорито между стената на тунела и огромната , поне 6-7 метра широка транспортна лента, а по тях се ръсеше ситен скреж. Приличаха на две снежни човечета в сивите си термокостюми, които противно на законите на гравитацията се търкалят нагоре. Огромно вакуумно куче подтичваше напред, но от време на време се обръщаше да ги изчака и изтръска ръждивото си руно. Бързаха.
Искаха да стигнат края на лентата преди контейнера с надпис „За мама и тати от Вей и Ваю” да се стовари от нея . Може би щяха да имат не повече от десетина секунди да се вмъкнат в него.

Ваю усещаше острото лакътче на Вей как се забива в хълбока му и знаеше, че тя вече изнемогва , но не биваше да спират за почивка. Планът се беше объркал.Някакви техници правеха нещо по осветлението, което всъщност не беше нужно на никого. Огромна ръка ловко сваляше пристигащите с товарните платформи контейнери и ги поставяше на скърцащата противно лента ориентирайки се по светещите им ъгли и надписи за габарита . Единствените, които ползваха осветлението, бяха плъховете, глутниците вакуумни кучета и минаващите по пътя към повърхността и обратно машини. Те се движеха, обаче, на фарове. Скутери минаваха още по рядко. Вей и Ваю не искаха да ги виждат по пътя пък и беше опасно. „Да бяха гресирали поне лентата”- с раздразнение си помисли Ваюн, докато дебнеха удобния момент да поемат нагоре. Лентата виеше пронизително , та чак зъбите им изтръпнаха..
Бързаха.Трябваше да бързат, но хрилете на термокостюма се задъхваха . Потяха се.Системата за обогатяване работеше на макс, отчитайки завишените нужди и произвеждаше топлина. Студът, за който беше проектиран термокостюма, беше някъде далече в бъдещето.
A Вей наистина изнемогваше. При нормално темпо, това разстояние не я затрудняваше , въпреки нейните крехки 12 земни години. Беше чела, че ескимосите на земята умирали, ако се изпотят, докато се надбягват с кучета. Нейна бе идеята да опитомят един вакуумен приятел, който да ги пази от плъховете и дивите си събратя.Да беше го научила да я носи… Впрочем името и беше Веда, но понеже имаше леко дръпнати очички и за по кратко, всички и викаха Вей.Дори покойната и майка. Веда я наричаше единствено баща и, но той си беше такъв: затворен и строг и само нежността в сините му очи `и подсказваше колко много я обича.Той работеше отвъд орбитата на Нептун, невъобразимо далече, и когато се появяваше за малко, просто не знаеше какво да пита и тя разказваше , разказваше….Той ръководеше проекта на корпорациите и беше изоставил всичко друго, дори майка и.Вей обичаше да си мисли за него и вярваше, че й дава сили, че не я е изоставил. Откакто имаха нелокал, всяка вечер правеше опити да се свърже с него. Рядко успяваше, но беше толкова хубаво да си говорят без закъснение по трасето, а на другият ден винаги й вървеше. Той не се оплакваше, колко е зает, уморено и търпеливо слушаше с блага и някак тъжна усмивка нейните истории. Оживяваше се само когато крояха планове за екскурзията до Земята. Тогава дори се усмихваше.
Вей не издържа, спря и извади свитъка на монитора.
-Може таксито да е попаднало в задръстване-каза тя и прошепна паролата. Екранът се ухили. В ушенцето й зажужа нановръзката.Нямаше нужда дори да говори. Порта я свърза директно към системата за следене на товари и тя видя техния контейнер да пътува по централната магистрала на девето ниво.
„Какво е закъснението”-попита мислено и отговорът дойде моментално.
-Почти… два… часа-каза тя задъхано и се тръшна на заледеният под до стената.
Ваю стърчеше виновно до нея.Как не беше се сетил да проверят по-рано.
Чакаше да си оправи дишането преди да каже нещо . Песът приклекна с предните си крака и се вторачи учудено в тях. Лаят му надви скърцането и отекна в огромният тунел. Ваю седна до Вей и погледна часовника на ръката си. Имаха време. И не беше чак толкова студено-едва минус 18.
Те се гушнаха.Вей плачеше и повтаряш през сълзи „той ще замине, ще замине…”
-Аз няма да те изоставя - каза Ваю и целуна мократа й буза.
Пъстрите й очи го гледаха с обожание, но тя продължаваше да хлипа.Рух, огромният пес, легна в краката им . Те бяха неговата глутница и той просто ги топлеше, както се топлеха скупчени в ъглите на безкрайните тунели всички вакуумни кучета.
След десетина минути продължиха с нормално темпо нагоре към разпределителя.
От време на време, по пътя от другата страна на лентата, профучаваха тежки машини или фургони с работници, но те оставаха невидими в сивите си термокостюми. Нарастващият трафик не ги смущаваше.Наближаваше обяд.Глутниците напускаха своите убежища и се втурваха да търсят плячка или да изравят грудки.Плъхове, големи колкото заек се препичаха на завет, а лилиите разтваряха половин метровите си листа и пускаха по вятъра прашец.Последното хилядолетие кислорода се бе повишил до 15%. Влажността също бавно растеше.Атмосферата, обаче, си оставаше много суха и разредена въпреки непрестанните бомбардировки на полюсите с космически лед. Когато на север беше лято, загряваха южният полюс и обратното. Вей и Ваю често излизаха само с термокостюми и хриле на повърхността, която тук бе на 6 км. под условното морско равнище. Морета още нямаше, а езерата бяха изкуствени и покрити за да не губят влага.
Вей редовно проверяваше докъде е стигнал контейнерът, техният бъдещ дом за следващите 100 дни път до космическата база. Бяха предвидили всичко или поне си мислеха, че е така. Ваю беше 100% сигурен. Нали бе на почти 17 земни години , а гласът му вече мутираше и мъхът се превръщаше в мустаци. Беше си акселерат, защото това се случваше обикновено след двадесетата година и отнасяше доста злобни подмятания, включително и по адрес на Вей. С нея бяха опасен екип в стратегическите игри.Освен това тренираха акробатика, която въпреки намалената гравитация не беше никак лесна, особено за нея. Когато майка му замина, баща му доведе друга жена, майката на Вей, но тя загина при нещастен инцидент. Баща му си намери трета и пак биоложка от лайнярника, където беше техник по поддръжката. Неговият успех се дължеше на факта, че мъжете бяха изложени по-често на риск и по тази причина- дефицит.Поне така мислеше Ваю. Освен това, често се запиляваха като търсачи на редки минерали из астероидния пояс. Ваю не се харесваше особено, защото приличаше на баща си и по къдравата черна коса, и по големият нос.” Този неандерталски нос, синко, е само за сухата Марсианска атмосфера. И да не вярваш ако, ти кажат, че си грозен-завиждат”-майтапеше го баща му, когато се застояваше пред огледалото. Макар да беше скъпо удоволствие ,баща му си пийваше и тогава ставаше просто един дърт стогодишен самохвалко. Не се разбираха. Особено напоследък. Новата му жена нямаше 40 земни години и вече беше бременна, а баща му бе на 97 марсиански.Внуците му, правнуците му, бяха многобройни, но живееха почти на 120 градуса на запад и това едва ли беше случайно.Ваюн имаше две сестри, които видя веднъж на погребението на прадядо си.Да си имаш частен оазис и езеро…а той живееше на най- долното ниво до търбуха и лайнярника…
Вей не му беше просто доведена сестра.Тя беше нещо повече. Ако някой преди две години му беше казал, че ще обикне това хърбаво и неспокойно същество, щеше да се изхили- та той я мразеше, мразеше заедно с дребната й и бързорека майка с гърбав като на баща му нос-направо вещица.Сега това същество вървеше доверчиво до него и беше всичко, което имаше на този свят . Той не вярваше ,че майка му ще се зарадва особено. Беше заминала с идеята, че след завършване на проекта ще полети замразена към далечен и непознат свят. Светлите й очи светеха твърдо и фанатично когато говореше за проекта.
Сега отиваше при нея да я умилостиви. Кой знае…

Вече вървяха без да бързат.Техният контейнер закъсняваше. В края на каскадата от транспортни ленти температурата щеше да падне още, независимо че навън беше над нулата. По-добре беше да вървят бавно, отколкото да чакат потни. Сякаш бяха на зимна разходка на земята. Сипеше се скреж, който скриптеше под краката им. Топлият и влажен въздух от вкопаният град се издигаше нагоре и се срещаше със студения. През нощта затваряха тунела.Тогава топлината нямаше да среща студа, всичко щеше да се стопи и потече по канавката към търбуха.

Допълзяха в късният следобед след седем часа път по 10% наклон. Бяха изминали малко повече от тридесет километра с кратки почивки подкрепейки се с калорин.Тук въздухът беше много сух и разреден, но беше по-топло от очакваното. Намазаха се отново с крем против изсъхване на кожата и зачакаха Намираха се на нивото на дъното на техният каньон. Хоризонталният тунел водеше навън.Перпендикулярно на него , също хоризонтално, имаше други. Студът идваше от тях . Някъде там ги чакаше влака.
Тунели, тунели… Копаеха се денонощно от къртици навсякъде около екватора. И не само там. Беше доходен бизнес. На Марс действаше особен закон според който, ако усвоиш дадена територия, макар с един мижав склад или гъбарник, се сдобиваш със нотариален акт за собственост на значително по-голям периметър, но трябваше наистина да го ползваш за нещо . Най- разпространено беше складирането на вода или боклуци. Имаше и много изоставени от фалирали собственици. Населението се увеличаваше. Въпреки пропагандата и скъпотията, градовете растяха.Най- скъпо удоволствие беше да си похапваш истинска риба или пуешко и невероятен лукс нещо земно като кафе или обикновен чай.В техният контейнер, според декларацията, трябваше да има храна и лични вещи. Адресиран до скъпите родители, не будеше подозрения с огромния си обем от 25 кубически метра. Често адресата беше един, а вътре имаше подаръци за цялата фирма.. Обикновено един контейнер ползваха няколко семейства, защото бяха твърде големи, а така спестяваха разходи. Контейнера се пълнеше в хангара на някоя фирма за превози. Дават ти ключ и парола за вратата, монтират пощенският чип за дестинация и тъпчи вътре каквото искаш с изключение на отрови , взривни вещества, агресивни течности и живи животни. Близките пестяха за да зарадват за нова година своите хора в далечния космос . Някои следваха пък земният календар, но пак се възползваха.
Този жест на корпорациите веднъж годишно ( по марсианския календар), за своя сметка, да изпратят новогодишните подаръци до своите служителите им спестяваше всъщност доста храна, която бяха длъжни да осигурят по договор. Независимо, че съдържаше всичко необходимо , нито произведеният на място буламач, нито доставената от Марс храна бяха вкусни. Вей и Ваю крадяха от плантациите в каньона.Бяха открили ниска странична галерия, която никой вече не използва .Тя водеше до един отдалечен и слънчев участък с чудесни лилии. Първоначалната идея беше да занесат водата и лайната, но това се оказа непосилно дори със скутера. В каньона имаше и съвсем малки, за лично ползване и хоби, стопанства. Те си поръчваха торовете и водата и имаха по някой робот за охрана и помощник. Вей и Ваюн ги избягваха, пък и те обикновено бяха оранжерии. Те крадяха от корпорацията. Работниците бяха небрежни, а роботите глупави и Вей локализираше немаркираните насаждения .След това ги маркираха за себе си, а роботите по прибирането ги пропускаха.Имаше предостатъчно. Грудката представляваше идеална сфера стига да беше расла в рохкава почва . Старите се втвърдяваха и леко се сбръчкваха. На връщане ги търкаляха и подритваха до скутера без да се повредят .Имаха два куфара, но наклонът беше благоприятен на връщане и те се забавляваха.. След пуешкото, рибата и яйцата, това беше най-вкусното нещо, особено, ако не се замисляш много от какво расте. Ваюн научи този бизнес от баща си, който превръщаше вкусната скорбяла в противен домашен алкохол.
Въпреки цялата си натренираност от тези походи до повърхността, Ваюн се страхуваше от разредената атмосфера. Успя да намери два скафандъра, но когато Вей се вмъкна в нейният, се спукаха от смях-краката на скафандъра бяха на хармоника, а там, където трябваше да е устата й, се виждаше само коса и две ококорени очи.
Знаеше ,че и тя се страхува. Прегърна я през раменцата и се стаиха зад огромната врата, която затваряше тунела. Рух се мотаеше и лаеше по шестоъгълните товарни мулета.Може би се досещаше ,че ще го изоставят и си търсеше занимавка. Дали заради него или поради друга причина две от тях се блъснаха и единият робот спря повреден.Отнякъде се появи човек , огледа повредата и посочи към дъното на тунела. Робота обаче се заинати. Затова и ги наричаха мулета. Той искаше да продължи и някак убедено размахваше трите си манипулатора. Човекът извади електрическата палка, с която се защитаваше от вакуумните кучета и плъховете, и явно заплахата подейства.
Вей се показа да разбере какво става и човекът ги видя. Той се приближи, огледа ги учудено и каза:
- Знам ви аз, пак за грудки .А? Какво ми пука- и се отдалечи.
- Видя ли какво направи –каза Ваю-Ако баща ми реши да ни търси, тоя ще се обади щото ще очаква награда.
- Няма-сконфузи се Вей, докато намери аргумент.-Няма защото ще се запие довечера и ще реши, че сме в моя апартамент , а утре ще ходят на гости в друг град.Нали моят компютър ще го излъже.
- Утре, в други ден, все някога ще ни потърсят и тогава този ще запее. Ако влекачът не е откачил, ще претърсят и ще ни върнат.
- Рух, е виновен.Нарочно се блъска в мулетата. Гладен е.
Песът наистина надушваше храната в уж херметично затварящите се контейнери. Ваю изсумтя и го повика.”Стиснат си като Марсианец” присмя се баща му когато Ваю се разсърди ,че е взел от неговите грудки да си допълни бидона за ракията. Излитаха в понеделник-Ваю трескаво мислеше и реши:
-Нека да помислят ,че сме излезли късно и сме замръзнали някъде- каза той на Вей- Трябва да минем демонстративно да ни види, че влизаме в страничният тунел и да се върнем пак тук –Той извади кучешкият кокал и го хвърли насред суетнята от мулета.Рух радостно скочи и те чуха как яките нокти драскат настилката. Две мулета отново се сблъскаха в опит да не го прегазят.Такава им беше програмата-да бачкат и да пазят всичко от повреда освен себе си.
-Хей, да се махате с този пес от там- развика се чичкото.-Хайде да ви няма-и размаха заплашително шокпалката. Те се втурнаха към страничният тунел, който нямаше начин да не знае, че води навън.Видя ги и една двойка със скутер и зави надолу по магистралата към града. Дълго време дебнаха момента в който хем никой да не минава, хем мулетата да пречат на надзирателят си да ги види как с прибежки се връщат в основата на лентата. Там беше ужасно шумно , но по –сигурно отколкото да стоят зад вратата.
- Сега мисли, че сме излезли, а преди мислеше че се връщаме и някъде тука сме оставили скутера.
-Ами като не го намерят-Зададе резонният въпрос Вей.
Вратът и лицето на Ваюн пламнаха-
-Не знам, каза съкрушено той-батерията му падна…Импровизирам.
Старият тунел не позволяваше дори на малогабаритното триколесно возило да се промъкне. Веднъж опитаха, но стигнаха до едно тясно място. За това мъкнеха грудките с два стари куфара на колелца , които криеха в някаква ниша на галерията.
- Ще намерят куфарите и ще се досетят, че не сме навън-извика в ухото на Вей Ваюн.-Колко време имаме.-
Вей провери кога контейнерът е бил качен на лентата . Разполагаха с час и половина.
- Дръж мирен Рух и се спотайвай. Топлете се-и без да обяснява какво смята да прави, превит о две, притича отново отсреща.
Когато стигна с куфара сред полето от лилии сянката беше го покрила и той без да се крие изскубна няколко. После намери камък и ги счупи до входа. След като омаза куфарите, свали едната си ръкавица и заби джобния си нож в дланта. Наложи се да повтори, защото раната беше почти безкръвна.Все пак успя да изстиска няколко капки върху единият куфар. След това го ритна няколко пъти просто от злоба и болка и хукна обратно. Дробовете му свиреха на сухо. Притъмняваше му, но той тичаше тромаво обратно към Вей.
Представете си да тичате на десет хиляди метра височина макар и с кислородна маска и намалена гравитация.
На изхода от галерията спря и погледна часовника си. Имаше петнадесет минути аванс. Трупяса се в сянката, колкото и да му се искаше да е вече при Вей.
Движението по пътя беше слабо, а контейнерите пристигаха един след друг в интервал от двадесет –тридесет секунди. Бяха изключили връзката помежду си, защото не беше директна и всичко се записваше.Когато събра сили и се увери, че никой няма да го види притича през откритото пространство колкото се може по-бързо.
-След малко ще е тука –посрещна го развълнувана с блеснали очи Вей.-засякох сигнала от постчипа. Тя следеше как пристигащите контейнери се разпределят от двата манипулатора, които ги сваляха от лентата. Тяхната дестинация беше в дясно и доста по-населена с контейнери и мулета. Точно там ставаха бъркотиите. Системата не беше оразмерена за такъв наплив от товари в една и съща посока.
С пристигането на всеки контейнер те си представяха какво трябва да направят по най- бързия начин. Това, което не предвидиха беше Рух. Вратата се хлопна след тях, мулето ги вдигна и понесе заедно с кучето.Ако Рух се мотаеше около окървавеният куфар сигурно щеше да е по-достоверно.
В контейнерът беше светло. Ваю бе лепнал на тавана осветителен тапет, който се включваше при затваряне на вратата.Докато мулето мъкнеше контейнера, трябваше да не дишат , ако е възможно, защото чувствителните му сензори можеха да доловят и най -слабият звук. Дебелата топло изолация, която залепиха допълнително, намаляваше шума, естествено, но Ваю не успя да провери доколко. Той хвана муцуната на Рух и го притисна към себе си. Кучето легна и като че ли разбра.Вей също се притисна до него трепереща от вълнение и страх.
Мулето не ги мъкна дълго. Скоро усетиха, че намества контейнера, и след това клатенето спря.
-Какво ще те правим- прошепна Вей, като гледаше в очите Рух сякаш може там да прочете неговата и своята съдба. За облекчение на Ваю, кучето не отговори гръмогласно и отвърна поглед. Може би усещаше, че вече е нежелано.
-Ще го вземем- каза тъжно Ваю-но може да умре.Сега не мага да го пусна.
Вакуумните кучета не умираха толкова лесно. При липса на храна спяха и температурата им спадаше, а при липса на кислород минаваха на анаеробен метаболизъм.Тогава в кръвта им се отделяше вещество, което действаше като антифриз и те можеха да бъдат замразени за неопределено време. Ако, обаче температурата беше над нулата- умираха. Точно от такава комбинация се опасяваше Ваюн.
Рух не беше предвиден и кислорода можеше да не стигне. Ако нямаше и на космическия шлеп,беше обречен. Атмосферата там само се затопляше до температура 4-5 градуса, колкото скъпите плодове и питиета да не се повредят от студа, да се напукат, разлеят и т.н.Те избраха външен, по евтин шлеп, а на тях пасажери не пътуваха и следователно можеше да има малко или никак кислород..
Ако мулето не беше объркало нещо, бяха в дъното на стотина метра от пилотската кабина. След като умуваха доста, решиха да не рискуват. Компаниите за космически превоз наемаха такива шлепове и подаваха товарите в определен ред.
Ако нещо се беше объркало, щяха да се окажат затиснати от всички посоки с по няколко контейнера, а всичко се случва. Поемаха огромен риск , да пътуват с товарен кораб.Единственият шанс Рух да оцелее, беше да се доберат до каютата на отсъстващият екипаж и там да има достатъчно кислород.
Не усетиха кога потеглиха. Огромните вагони се понесоха плавно към целта си на хиляди километри на запад от техният каньон зад планините Торс. Едва когато стигнаха почти свръх звукова скорост, усетиха че се движат.
-Летим-каза Вей радостно –да проверим дали сме сами.
И беше права, защото след като достигна номиналната си скорост, „влакът” се отлепи от трите релси и увисна над тях. Линейният двигател монтиран в стените на тунела го теглеше напред със своето бягащо магнитно поле ,а струите разредена атмосфера и магнитната възглавница го поддържаха над релсите.
В габаритните лампички на ъглите бяха монтирали датчици и дори една мини камера на външният ръб. Огледа показа, че са точно там където очакват.
- По план-Заключи самодоволно Ваю- и мисля, че сме сами.-след това провери състава на въздуха и беше още по доволен-нормална атмосфера, дори прекалено.
Вагонът , шлепът или товарният космически кораб, както искате го наречете, всъщност имаше съвсем малка собствена тяга, колкото да заеме определена позиция за скачване с тласкача-същинския космически кораб. Точно такъв, но много по мощен линеен електрически двигател щеше да го ускори след часове до първа космическа скорост и те да се окажат в орбита. На жаргона на тласкачите бяха просто „мръвка” за разлика от „буците”, с които замереха полюсите.
Тласкачите бяха винаги гладни. Понякога тършуваха в товарите и точно това най- много притесняваше Ваю.Можеха да оставят Рух в кабината и да включат системите нелегално, без да подават информация към тласкача, можеха всички да се настанят там, но нямаше гаранция, че лакомията на някой от екипажа за нещо по-така няма да го доведе неочаквано. Тогава щяха да ги върнат безславно. Тласкачите засилваха товара си за няколко дни или седмица и се връщаха. Понякога правеха сложната маневра да засилят няколко шлепа в една посока , а останалите в друга.После поемаха пристигащи и ги вкарваха в орбита и т.н. Ваю знаеше всичко това, но се надяваше, че техният не толкова голям, и от не толкова богат град космически шлеп, няма да привлече някой мародерстващ тласкач. Беше проверил и за слънчевата активност, защото външните секции се облъчваха понякога сериозно.
Пасажерите, ако имаше такива, винаги пътуваха във вътрешните шлепове и совалки, а между тях и космоса имаше стотици тонове товар.
Сега нямаше тласкач. Ваю реши да рискува малко, като насити шлепа с кислород. Беше достатъчно нещо живо да се раздвижи и системата заработваше.
Когато се измъкнаха от леговището, тя работеше и беше приятно за дишане. Кабината имаше само две прашни кресла, които служеха и за легла, естествено екран за наблюдение , компютър , тоалетна-мини баня и мини бар. Когато влязоха, осветлението се включи и той се зае с компютъра. Трябваше да го убеди да дава една и съща информация, независимо какво се случва, освен при пожар и разхерметизиране . Беше си подготвил домашното и доста си поговориха. Установи, че имат кислород и храна за цялото пътуване, без да пипат своите запаси.. Хрумна му ,че, ако е телепат, просто ще внуши на крадеца да отиде в друг шлеп.После си помисли, че някой има намерение да пътува в тази кабина, щом е заредена.Може някой по оправен хак да беше бърникал където трябва, или в някой от контейнерите имаше жива контрабандна стока… Той не бе успял да се добере до нищо, освен как се подреждат контейнерите и какъв е бордовия компютър. Не случайно откаченият му старец имаше един от най-мощните компютри в града. Целият хол беше холовизия без вратата и с неговите дружки се забавляваха да пресъздават древни битки и да правят смешни филми. Това си беше чисто и просто вдетиняване. Когато стария отсъстваше,а това се случваше все по често,защото новата му жена си имаше дом едно ниво по-нагоре, Ваю хакваше каквото си поиска и затова знаеше почти всичко, за което се бе сетил да провери .Този бордови компютър беше примитивен, но бърз и зареден с готови решения получени от някой симулатор. Освен това бе устойчив на удар, студ, разхерметизиране. Дори при 240 градуса продължаваше да работи безотказно. Бордовак.
Докато той работеше, Вей нападна бара. Налягането, влажността, всичко беше като у дома и това стимулираше апетита. Ваю я насърчи и си поиска небрежно един калорин меле, но безпокойството не го напускаше-Непредвидените ситуации бяха станали много. Ваю си даваше сметка, но за връщане назад беше късно. По план трябваше да излязат от леговището, едва когато излетят и преди да се скачат на орбита когато нямаше никаква опасност от изненади . Понякога минаваха няколко денонощия преди влекача да обере всички шлепове. Рух обърка този план. По план баща му трябваше да мисли, че е на състезание с Вей по акробатика в съседния град и да „изчезнат” на връщане така, че да прилича на отвличане. Затова беше необходимо сериозно бърникане в системата и той се надяваше, че се е справил. По план нямаше никакво куче и не се предвиждаше надзирателя на мулетата да ги види, че се мотаят около контейнерите. Дали трябва да промени нещо? Имаше около три часа да реши.
Ваю не се съветваше много- много с Вей. За него тя беше дете, а той искаше да бъде мъж, но по някакъв странен начин тя винаги усещаше къде е проблемът и това дори го дразнеше понякога.
-Да не разбуташ нещо, защото ще излитаме с тоя компютър- каза тя с пълни уста
-Стабилността не я пипам-тросна се той –и кислорода няма да пипам, защото си бачка.
Системата работи на пасажери, но трябва да дава информация, че няма никой.
-Ако стане, ще лежим в креслата и ще гледаме-зарадва се Вей- Нали?
-Много по удобно ще бъде-съгласи се той- но въпросът защо работи на пасажер не му даваше мира. Обикновено работеше само терморегулацията. Ако кислорода спаднеше, системата проверяваше за наличие на пасажер и се включваше автоматично.
Измина доста време преди да разбере, че са я включили те, защото нахлулият при товаренето въздух е бил беден на кислород. Бордовака не се беше похвалил на никого.
Ха-ха-ха. Нямаше плъх. Или имаше ? Резултатът щеше да е същия. Важното беше ,че компютъра не беше обменял информация с външни устройства. Това му стигаше.
Сега носът се съединяваше с гъза на предният вагон чрез гъвкава муфа Вагоните се носеха с шеметна скорост като един голям гъвкав червей, но щяха да станат космически шлепове. За целта на мястото на муфата се монтираше щит. Трябваше да се скрият докато проверяват системите. И да заличат следите от присъствието си. Навън беше само мрака на тунела и нямаше какво да се гледа.
Ваю се опъна на креслото. Имаше време. Докато си пиеше любимия калорин, обаче
безпокойството отново го завладя. Много импровизации. Нищо общо с игрите, които играеше. След като станеше ясно, че не е имало състезание, логичният въпрос щеше да бъде защо е било нужна тази заблуда, ако просто ще краде грудки. И всичко лъсваше.Напразно се ряза с ножа?
Вей сякаш усети мрачните му мисли и се гушна в него.
-Хей, всичко ще е наред.Отпусни се!
Ваю се усмихна криво и погледна дланта си.
- Какво ти има –разтревожи се Вей-дай да видя.
- Нищо. Един камък се заби
- Кога ? Нали беше с ръкавици
- Е добре де.. Нарочно.
- Защо?
- Да помислят, че са ни разкъсали кучета.Капнах кръв на куфара.
- Да не се възпали-Разтревожи се Вей и скочи.- Някъде трябва да има аптечка.
- Не сега. Като излетим. Ще влизат хора и всичко се случва. Трябва да почистим плота, чашите и да се скрием.
- Такава мръсотия беше по него…
Ваю се огледа-мръсно и пълно с техните стъпки. Марс беше много прашна планета.
Бурите вилнееха дълго и навсякъде влизаше прах, но за това си имаше роботи паяци-чистачи. Къде се скатаваше техният?
-Комп, Къде е чистача?Мръсно е!
Руф излая и се втурна към ъгъла между барчето и тоалетната. Там нещо мърдаше.
Изглеждаше като табуретка с метнат отгоре мръсен парцал. Кучета перна парцала с лапа.
Ваю се надигна уморено. Вместо зареден се чувстваше отпуснат след питието.
-Вей, ръгай в контакта-изтощен е.-
-Ами случва се –каза Вей-мулешка програма-(Тя не беше виждала муле и май не знаеше какво е това) На Марс нямаше.
Паякът имаше три колелца, три крака и три манипулатора и изглеждаше като умалено муле което мъкне контейнер. Просто една шестоъгълна рамка на колела с кошче за боклук и малка прахосмукачка, а всъщност доста сложна и полезна машинка, която лазеше навсякъде освен по тавана. Във всеки апартамент шеташе поне по една и проблема винаги беше този-усърдие. Можеха да бъдат много досадни, ако работеха без централен компютър.
Вей замъкна робота до контакта и го включи. Той веднага започна да чисти наоколо и опъна кабела.
-Комп, Спри чистача.-Ваю погледна часовника, надигна се и стъпи на парцала.Трябваше да се разкърши, че заспиваше-Комп,Музика за краката.
След танците прахоляка пак си беше там, но поне стъпки нямаше.
И плота беше естествено прашен.
- Комп, пусни чистача да чисти след два часа и не сме били тук.
Вей и беше смешно. Знаеше достатъчно за компютрите.
- Хайде-каза Ваю-да вървим в нашата бърлога и да поспим .
Влакът летеше и набираше височина към планините на трите вулкана.


Събуди ги спирането. Ускорението беше значително и те се търкулнаха на камара по посока на движението. Явно слизаха надолу.Бяха прехвърлили планината и се спускаха към град Берг. Руф беше сърдит. Вакуумните кучета обичаха да спят дълго.
След няколко тласъка спирането стана равномерно и коридора между контейнерите изглеждаше странно наклонен. Бяха спали доста.Отново фал-помисли си Ваю и се спусна към кабината. Роботът лазеше по бара и прибираше чашите. Парцалът го нямаше. Светеше от чистота синкаво та чак гадно като в градска тоалетна.Нямаше дори намек за прах и миришеше на освежител.
Дори пръстови отпечатъци няма да намерят-помисли си доволен и се върна обратно в контейнера. Сега просто трябваше да чакат тихичко да поставят щита.
Спирането продължи дълго. Не само скоростта беше голяма, но и наклонът. От петнадесет километрова височина трябваше да слязат на минус пет. Опита на хората да прекарат тунела под Торс се беше провалил. Имаше магмено тяло с висока температура, което някога беше захранвало трите вулкана. Една от теориите гласеше , че голям астероид се е забил в Марс точно от обратната страна.Ударът бил толкова силен, че гореща магма се придвижила към повърхността и се образувала гореща точка. Действително, почти точно където трябва, си имаше огромен кратер и това бе едно от най населените места-Мъри. Там живееха сестрите на Ваю с децата и внуците си. Марс за малко да се пръсне. Големият каньон го доказваше.
Когато най- сетне спряха, всички бяха в контейнера. Миришеше вече на мокро куче и химическа тоалетна.Освежителят беше изключен. Макар и на случаен принцип, понякога минаваха инспектори . Те оглеждаха предимно закрепването и състоянието на шлепа , но имаше и такива, които търсеха контрабанда. Контейнерите се подреждаха толкова плътно, че между тях мишка не можеше да се завре. Затова пък, около тях пространството беше достатъчно за малък пес преследвач на плъхове. Големи колкото самия плъх, тези кучета с къси крака и дълго змиеподобно тяло, бяха много свирепи и имаха чудесно обоняние- няколко пъти по добро от това на Рух. Те бяха културна порода, приспособена за нуждите на плъхоизтребването, но не им понасяше сухата марсианска атмосфера и не ги водеха на открито. Специален намордник пазеше скъпоценният нос да не се сбръчка като стара грудка.
Опасяваха се от такава инспекция. Ваю наблюдаваше коридора с мини камерата скрита в ръба на контейнера. Някои контейнери имаха светещи ръбове. Той подмени този ръб с прозрачен и мушна вътре оптичен бръмбар . Имаше видимост на почти 270 градуса. Докато наблюдаваше твърде отдалечената врата към каютата на максимално увеличение, му се стори, че нещо над нея мърда. Там тръбите правеха завой в дясно и слизаха надолу. Оптичният бръмбар не беше предвиден за далечно виждане и колкото и да измъчваше компютъра си, не можа да разгледа животното. Но какво друго освен плъх можеше да бъде. Вей беше на същото мнение. Ето кой беше включил климатика.
-Компи, свържи се с бордовака-каза Ваю-искам да видя какво става от вън, но без движение на камери. –след по-малко от секунда изображенията се наредиха.
Трите предни камери показваха празен хангар а двете задни –муле, което отнася съединителната муфа със задния вагон. Можеха да наблюдават как поставят щита.
Когато отново погледна през бръмбара видя техните следи по пода. Беше се смъкнал и разфокусирал.
- По дяволите-Комп, изпрати чистача в трюма.
- Какво правиш-изплаши се Вей-Всеки момент някой може да влезе.
- И така и така ще разберат, че има някой-троснато отговори Ваю
Вей не каза нищо повече. Сърцето и биеше бясно и тя потръпваше сякаш е видяла нещо гадно
Вратата на каютата се отвори и чистача се смъкна по стълбите като почистваш всяка прашинка. После започна пътеката. Беше почти стигнал до тях, когато от вратата надникна работник в резедав гащеризон . В ушите на Ваю писна пронизителен звук от микрофона в каютата. Когато и другият работник се появи те оживено закоментираха нещо като сочеха към тръбите над пътеката. Ваю отново усили звука.
- Да викаме плъхарите- предложи по младият, но другият не отговори . Той слезе и изчезна някъде в дясно.Когато се появи каза- Сам ще пукне-спрях кислорода ръчно от крана.-и добави- какво толкова -един плъх.
-А онзи откачен чистач-попита младия.
-Майната му, да чисти докато свърши батерията. Нали ги знаеш.
Никому не е разтрябвал. Тук хора няма да има. –и те затвориха вратата.
Вей и Ваю се отпуснаха на пода.На монитора се виждаше как докарват термичният щит и го нанизват на носа и двете по предни камери бяха закрити.
Това стана за броени минути. Камерата в каютата показваше че там няма никой.
По някое време през люка , влезе техник, огледа кабината, размени няколко лафа с Бордовака и ръгна нещо в единия порт. После си го прибра ухилен и замина.
- Това беше-искаше да въздъхне Ваю- но не се получи.Не му се вярваше.
След известно затишие шлепа се раздвижи. Работеха само двете задни камери , но и така разбраха, че са в тунела за излитане.Влекачите се изнесоха и всеки момент линейният двигател щеше да бъде включен. Знаеха, че до достигане на свръх звуковата минимална скорост ще бъдат като влак, но после следваше ускорение 3 G. Беше по-добре да са в креслата. Тези в контейнера не бяха добре закрепени. Вкараха ги набързо и ги затрупаха с други неща да не привличат вниманието. И трябваше да развият крана за кислорода. Планът така и така беше отишъл по дяволите. Чистачът още чистеше, но вече лазеше по стените. Ускорението можеше да го запрати в дъното и да стане беля. Работниците бяха наистина безотговорни и глупави. Ваю извика бордовия да си го прибере и четворката , без плъха, се оказаха в каютата. После прибра(нарита) чистача в дупката му и пусна кислорода.
Кранът имаше надпис и беше в синьо. Оставаше да се настанят удобно в креслата.
Вей и Ваюн бяха тренирани. Всяко жилище се състоеше от марсианска и земна част. Земната част можеше да се върти. Задължително беше, особено за деца, да прекараш поне половината от денонощието при земна гравитация. Освен това всички хотелски стай бяха на земна гравитация. Нямаше опасност да пътуваш насам-натам и да ти изтънеят костите. Спорта също много помагаше, но откакто решиха да бягат, те тренираха в апартамента на Вей с по- високи стойности. Нямаха достъп до истинска центрофуга, но две G не беше малко ако си в движение . Това беше максимумът, който изцедиха. Ускорението при излитане не надхвърляше три пъти земното.

-Можеше да не го риташ-каза Вей-На мен ми е симпатичен. Сега кой ще ми донесе нещо за пиене.-До нея имаше място за още две момиченца, но Руф бе огромен. Ваю бе забравил за него. Как ли щеше да понесе ускорението. Тези кресла се нагаждаха към тялото сякаш потъваш в тресавище . Твърдостта се регулираше при излитане автоматично.
Ваю извика Руф и го настани в своето кресло. После го закопча с коланите внимателно, но стегнато и се опита да го приспи като го чеше зад ушите.
Щом спреше обаче, кучето отваряше очи и се размърдваше .
--Може би не му е удобно-каза Вей
-Какво да направя? Ако знаех, щях да взема приспивателно.-Той галеше Руф и мислеше колко ли ще е силен тласъкът. На теория знаешe, но нямаше идея какво ще усети , как ще реагира Руф. Реши до последният момент да го приспива и да се гушнат с Вей. Тя беше очарована . Но Руф все пак заспа. Беше по-уморен и от тях и Ваю наля един сок на Вей. Още не бяха се отлепили от релсите.
-Дай ми обратно броене изкомандва той Бордовака.
-Ама той е зает, нали управлява-каза Вей
-Предвидено е за пасажери и екипаж. Сега аз съм капитана- наду се той за да разведри напрегнатото очакване.
-14-произнесе високо Бордовака
-Тихо,
-Тихо
Почти в хор прошепнаха те
Но Руф спеше и не помръдваше дори с уши
-Какво му направи. Да не е хипнотизиран.
-Ами-спи
Те се гушнаха и зачакаха
-13- съвсем тихо съобщи компютърът.
- Тази ръка ще ме смачка-каза той и отмести с два пръста ръчичката, която го гушкаше през врата –Вей му се озъби.
-Трябва да си по гръб и дори малко със гръб към мен, защото като потънем в креслото може да се задушиш.
Вей се намества дълго и сякаш чакаше своята приказка
-12
-Татко много ще се зарадва, но ще се прави на сърдит.-каза умислено тя- И майка ти ще се зарадва.-добави Вей по бодро- нали ги знаеш възрастните-страхуват се да не им се качим на главата.После всичко се оправя.
-Дано-каза Ваю –Ще мие мъчно за моя старец. Ще лудне.
-Нали ще се обадим къде сме щом тласкача си тръгне-
-Би трябвало, но ще е минала цяла седмица. Не е малко.
-А догодина ще открият училище на базата и ще учим там.
-Ако не ни върнат
-Татко няма да ни върне, той е шефът там.
-11
Ваю нямаше какво да каже. Подобни разговори водеха от няколко месеца.И понеже се чувстваше голям, в началото опонираше ожесточено, но после мисълта да стигне като подарък за нова година при майка си започна да му харесва. Само че нямаше да е изненада. Повече от три месеца продължаваше пътуването и не беше хубаво да се спотайват. Цялата си лятна ваканция щяха да прекарат с едно куче, някой плъх и филмите, които беше взел.И все пак си беше приключение.
-10
-Ами, ако има, все пак, някакви пътници във вътрешните шлепове-тогава, ако се обадим, те ще ни потърсят да ни приберат при тях. И може да не е чак толкова скучно.-
На Ваю не му се говореше. Искаше вече да са на орбита и още по-добре на трасето.
- По добре да няма никой . Не вярвам някой да тръгне с товарен конвой и да пътува толкова дълго , като може да яхне совалката е за две седмици да е там.-отговори вяло Ваю-нали проверих. И екипаж няма да има. Товарът е подаръци, оборудване за базата и храна.
- 9
Варианта да пътуват със совалка се оказа невъзможен. Дори с фалшиви документи и фалшив придружител пак не ставаше. Деца под 12 не се допускаха , а Вей дори след няколко години щеше да е съмнителна.Багажът, който се допускаше, бе много малко и се проверяваше. По всички бази имаше автомати за бельо и работни костюми, та какво освен една пътна чанта да носиш със себе си. Хората, които отиваха за по дълго по базите, изпращаха нещата си със товарен конвой.
-8
-Ако нещо се случи…Ако нещо се случи, искам да знаеш че те обичам-Каза тихо Вей
-Знам-Каза Ваю-иначе какво ще правя тук.
-Ама не такааа…
-Как?
-Защо се смееш. Нали ще порасна.
Какво да възрази. Хлапе.
-След седем, осем земни години аз ще съм пилот стажант-убедено каза Ваю-а ти ще учиш в някой университет за биолог.
-И какво от това.
-И ще бъдеш непълнолетна дори.
-След десет тогава
-Не става.Поне 12.
-7
-Ще видим-Закани се Вей-Аз няма да те пусна никъде.
Но майка й беше пуснала баща й .Ако трябва и тя ще стане пилот и ще летят заедно, а може и да тръгнат за новият свят замразени.
Вей ревнуваше всички от всичко.Откакто майка й загина от буца космически лед, лишена от внимание, тя се вкопчваше и изпитваше несигурност. Ревнуваше Ваю от всяка съученичка, с която си говори, а на тренировки завистливо оглеждаше каките за женските им атрибути. И ако някоя се доближеше до тях, тя й хвърляше смразяващи погледи и заставаше плътно до него-мой си е-, а нослето и се вирваше презрително.
Ревнуваше дори бащата на Ваю от новата му майка.
-6
Сега ревнуваше и баща си от майката на Ваю. Когато успееше да се свържи по нелокала, тя беше винаги там и питаше за сина си.Дали затова баща й се съгласи толкова лесно да остане в семейството на старият пияница, или просто нямаше време да се занимава с уреждане на настойничество. Едната й леля я искаше, но той остави на нея да реши, а тя искаше Ваю.
Три нива по-нагоре , но съвсем близо с асансьора, беше апартамента на баща й. Той й го остави на разположение и поръча да наглежда кактусите, които можеше две години да не се поливат. Когато се върна по работа, докараха нелокала-нещо, което засега ползваха най -често привилегированите богаташи и фирмите за мигновена връзка.
-Знам и си досада- с голямо закъснение отговори добродушно Ваю-но ще видим…
-5
Умълчаха се.
Децата в семействата бяха обикновено по едно. Брака беше срочна институция - 13 марсиански години. Марсианците от векове живееха средно 162 марсианки години. Пенсионери нямаше. Такава институция бе под достойнството им, пък и всеки имаше право на половин жилище.След 24 земни ставаха пълнолетни и с кого ще го делят си беше тяхна работа. Оставаше да си заработят за останалото. Законът ограничаваше раждаемостта до две момичета на жена. Ако искаше да роди трето се лишаваше от правото на безплатно жилище. Затова Вей отговори-
-Аз ще ти родя много момичета.Баща ми е богат.-и се захили.
-4
- Може, но ще трябва да почакаш поне 20 марси. Има доста навити.
- Има. Всичките една глава над тебе. Броят ти пъпките по врата.
Нямаше си приятелка, какво да каже. Ваю не броеше Вей за такава.
Да не е ненормалник. Той въздишаше по една наистина стройна светлоока съученичка.
Но тя беше студена като космическа буца лед.
-3
-Аз до двадесет и пет земни ще раста, а може и по вече. От миналата година съм пораснал 8 сантиметра.
-И аз пораснах. Ще стана като татко и тогава ще ми стигаш до циците.
-Като излетим ще се хванем на бас.-Каза благоразумно Ваю-Сега кротувай вече и дишай дълбоко.
Дишаха. Но Ваю го напушваше смях.
-Не се смей-наистина ще порасна.
- Добре де Хи.хи-хи
-2
Остър лакът в ребрата.-Дишай, не се смей!
-Дишам, дишам….-повтаряше Ваю със всяко издишване
-1
-Почувствах тласък –Каза Вей
-Отлепихме –съгласи се той.-Дишай
-30 секунди
-20
-10
Нов тласък
-5,4,3,2,1,Старт!
И те потънаха в креслото дотолкова, че се обърнаха почти лице в лице.

Няма коментари:

Публикуване на коментар