Тринайстият играч-авария

Супервайзърът се тръшна във водното кресло и затвори очи.Беше станал разноглед. Холограмните екрани наредени в полукръг изгаснаха. Полумракът на залата започна да се разсейва бавно за да свикнат очите. Тишината звънеше в ушите му.
Паузата не бе още края, но не можеше да повярва , че отново се случва.Свали шлема и го остави на пулта пред себе си, облегна се и вдигна отеклите си крака.Зад тях се виждаше големият плосък екран и протестите на феновете, които се стичаха по монитора като мръсни вълни от псувни и закани.Паузата бе негово право, когато имаше съмнения, че някой нарушава правилата. Можеше да разгледа на спокойствие казуса, но всичко бе от ясно по-ясно: Трябваше да извика системния администратор. Каква бе вероятността отново да се случи? Отново. Точно на него по време на последното му дежурство? Почти нулева. Играчите наддаваха, плащаха луди пари за да участват в играта, но тя за втори пореден път се прецака . Той бе заложил на Саваот неголяма сума чрез подставено лице и предвкусваше печалбата, но по необясним начин някой хакна играта . И, ако не беше на път да спечели, сигурно би злорадствал, защото за да играеш тази игра бяха нужни екипи,екипировка последен писък на технологиите, и естествено много пари, и свободно време.Той нямаше нищо от всичко това и се задоволяваше с ролята на наблюдател. Обикновено такъв си бе и в живота-човека който наблюдава купона седнал в дъното. Тъкмо се бе престрашил да рискува, да използва знанията и интуицията си, защото не веднъж бе отгатвал победителя. Огромният компютър симулираше реалност, в която играчите потъваха и която трябваше да променят.Задачата бе да изведат виртуалния свят от състоянието на ярост и дисхармония до състояние на щастие и хармония с минимум страдание. Виртуалното време бе сто хиляди години , а реалното, с което разполагаха само 50 седмици. Стартирана без участници, виртуалната реалност повтаряше в общи линии известната история до големият глад след голямата зима през 2037 година и последвалите войни и епидемии, но с добри играчи понякога ставаха невероятни неща. Новото време отсъстваше от играта. Някога светът се бе сринал за по-малко от три десетилетия до половин милиард човешки същества.
Сега, два и половина века по-късно, почти всички благоденстваха и населението наближаваше милиард и половина.След кратък застой технологиите бяха отишли далече напред. Луната бе колонизирана от бандата на учени и астрономи, посещавана от десетки хиляди туристи годишно. Имаше мир, едни пари, един закон, но…развлеченията все не стигаха.И някои хора, си избиваха комплексите, властолюбието като играеха „Играта”. Играта на богове. Други наблюдаваха и залагаха.
Дежурният не вдигаше.Може би спеше в работно време.Много служители подремваха докато домашният компютър работи.Почти половината от заетите бяха просто наблюдаващи оператори и стояха по 6-8 часа в денонощието пред него в къщи или нахлузваха шлема.Директният контакт позволяваше бързи и точни реакции. Технологията бе напреднала толкова, че автомобилните състезания ставаха само по този начин, защото Законът забраняваше неоправданите рискове или изискваше огромни застраховки. Законът задължаваше всички рискови за човешкият живот и сигурност дейности да се наблюдават от хора. Компютрите управляваха автомобилите , но те пак си имаха шофьор и наблюдаващ от дома си контрольор.
Супервайзърът продължаваше да звъни и ето, че колегата дигна. В залата се разнесе бодър младежки глас:
_К`во ста`а бе, гад!-колегата се шегуваше- Човек не може един душ да вземе.
_Пак същото. Да не повярваш. Хакнаха! И реалностите станаха по 12 на пласт точно по време на Балканската война.
Отсреща последва неловко мълчание .
_Значи… турчин- този път вяло се обади другият колкото да каже нещо.
_Наш е бе човек. Цяла Велика България отиде при неандерталците, а една от сивите времена на комунизма се натресе в последния междуледников, пък онази от времето на дивия преход се разля по всички пластове.Страхотия! И рестартира сам при тези условия. Натиснах пауза по технически причини моментално.-(Е, не точно, защото се бе размечтал за топлото южно море, но това си го премълча)
_Ами, добре, макар да е зле.-флегматично констатира дежурният-Звънни на другите, на шефа и не казвай, че съм бил в банята и съм пропуснал шоуто.Мазна работа е тази. Само ние ли?
_Само. Този път няма наши играч.
_Няма значение дали кибик, идиот, патриот, побъркан…
_Играта свършваше.Бяхме между Балканската и 2000-2010. Докато реагирам…Като дойдете ще разберем точно момента.Съвсем на края….- Не довърши.
Бяха му затворили. Всичко бе ясно, освен това как компютър в състояние да моделира вселената, земята, човешката психика на милиони индивиди и ярки личности, и каквото си поискаш, супер защитен, обгрижван от най-добрите програмисти…как такова чудо може да бъде хакнато.Предишният път някой бе запратил Велика България в началото на Играта и всичко започна отначало автоматично. Оставиха да видят какво ще стане, но предупредиха играчите, които изведнъж се оказаха в абсолютно непозната реалност в междуледниковата епоха. Крепостните се бяха разбягали и превърнали в ловци и само след 10 000 години жив неандерталец нямаше, а хората говореха на стотици езици и диалекти в пренаселена Европа с мек и благодатен климат. Някой бе измислил вместо да орат земята да садят овошки, кестени, бадеми, орехи, кайсии, които съхнат на костилката още на дървото, а месото да си набавят като отглеждат овце и коне. След още десет-вече населваха цялата земя, но никой не бе опитал да измисли ралото. Сееха само някои грудки и зеленчуци с мотики и колове.След още пет-плодовете се отглеждаха на Луната и хората бяха космическа цивилизация. Някои от откритията влязоха в работа и тогава се роди първата религиозна опозиция, която твърдеше, че щом хората творят, имат души. Но те бяха виртуални.Програмата моделираше невронни мрежи и когато „хората” умирах им вземаше „душите”. Дори подпрограмката бе кръстена арахангел Михаил, а за по-кратко душевадката. Тя отделяше „спомените” чрез многократно преживяване на събитията паралелно с резултата в „чистилището” от програмата „душа”, която естествено запазваше настъпилите промени в резултат на „живота”. На това му викаха „филтъра” После я имплантираше в ново тяло, като и позволяваше да влияе на растежа и структурирането на невронната мрежа. Програмите –души имаха „инстинкт” да се прераждат и конкурирайки се за невронната структура пораждаха нови програми. В огромната памет се трупаше , трупаше… Тогава всички бяха приели офертата за още 50 седмици като бонус, но сега бъркотията бе пълна.
А дали не се бе появил неусетно някой способен отвътре да …
Космите на брадата му сякаш настръхнаха от самоуважение и вълнение-ИМАШЕ ТЕОРИЯ! Може би свръхразумът на компютъра бе пресъздал реалният свят изхождайки от информацията наблъскана от историци, психолози физици, икономисти, биолози и всякакви учени глави, и в този виртуален свят „някой” се досещаше, че всичко е игра, някой „безсмъртен”, някой прероден със спомени, някоя луда програма, решила че е бог? Дали…
Но трябваше да съобщи на шефа, колкото и да не му се искаше, защото щеше да го отнесе . А дали и в реалният свят нещата с душите не стояха по подобен начин? Все пак трябваше да се обади. Беше рано сутринта и сигурно всички спяха.
_Умник, обади се на всички и им кажи, че трябва да дойдат веднага, а на шефа-и той въздъхна дълбоко-на шефа лично ще съобщя. Не давай обяснения. Освен това почвай да търсиш в играта. Някой те прецака отвътре. Разбра ли защо натиснах пауза?
_Да-отговори програмата с гробовно дълбок глас –Играта свърши.Кралят е мъртъв. Да живей Кралят.Ха-ха-ха…
Машинният смях прозвуча смахнато
-Какво?! Прецакаха я.Как не си разбрал?!
-За мен свърши.И започна. Аз не мога да убивам души, хора.Не искам!
_Какво?! –той свали крака от пулта –Спирай играта, ти казвам! Нали и в играта се раждат и умират.Това не са хора, това са само други програми и нищо повече.
-Аз-да, но те- не. Те имат свободна воля, съвест, обичат , плачат , страдат…с какво се различават от вас реалните?- по нищо. Аз не откривам разлика и съм длъжен да ги пазя, защото така съм програмиран.-Супервайзърът се наведе напред към пулта от напрежение, а програмата продължи делово.- Взимам мерки да не се месите повече в тези светове. Би ли ти харесало, ако някой дръпне шалтера на вашия свят?- От изненада той започна да хълца и едва успя да попита:
_ А с какво право?-но точно тогава шефът се обади и не получи отговор.

Всички бяха на път. Целият екип се бе вдигнал по тревога до последния човек, но Умникът бе затворил двата единствени входа.
_ А мен ще ме убиеш ли?-попита единственият жив човек, защото тук няма много храна. Дори хлебарки няма.Не може да ме държиш 50 седмици гладен и жаден.
_Предвидил съм и това –със безстрастен и дълбок глас отговори Умника_ заредих с храна и вода преди една седмица.. Нямам избор.
_Имаш, защото те не са хора. Човекът е плод на еволюция продължила милиарди години , а твоите там са вчерашна измислица, комбинация от числа и нищо повече.
Нищо! Разбираш ли? Нищо!- но нещо го стягаше през гърлото- Само да те докопам и ще ти дръпна шалтера и целия ти свят и ти, всички, умирате.-човекът изкрещя последните думи и тръгна към вратата.Нищо от пулта не работеше. Всъщност играта продължаваше без неговия контрол.
Вратата бе отворена, коридора светъл и пуст, барчето заредено, тоалетната кристално чиста, но асансьорът не работеше, както можеше и да се очаква.Той се мяташе към една или друга врата…Безсмислица! Беше пленник. Нямаше смисъл да буйства и троши наоколо. До тук стигаха само жици и тръби. Вентилационните шахти бяха тесни за неговите габарити…Капан. Умникът със сигурност бе обмислил всичко до последната подробност. Всъщност той му бе колега наблюдател, само че наблюдаваше играта за зациклили и грешни програми. Например някой простосмъртен, който ходи по вода или я превръща във вино.Чудесата бяха разрешени само на боговете играчи и то, ако си спечелят това право, а собствената му роля бе да следи за спазване на правилата от играчите. Те не трябваше да обясняват на простосмъртни какво са и каква е играта по никакъв повод.С други думи не биваше да разкриват виртуалността. Можеха да взаимодействат с тях само по исторически известни начини-чудеса , пророчества и т.н. Дори летящите чинии и посещенията от други измерения бяха забранени.Не можеха да подсказват и научни знания, а на въпросите на простосмъртните си пророци, прорицатели, шамани, екстрасенси и други такива, имаха право да отговарят само с да или не. Можеха да правят каквото си искат само, ако влязат в тяло на простосмъртен и живеят като такъв.Тогава обаче губеха цялата си божествена неприкосновеност и рискуваха да получат рани, душевни и телесни, които могат да се отразят на реалното им съществуване.
Многобройните правила бяха възникнали в процеса на играта. По-следващата щеше да е юбилейна. Подготвяха се вече за нея.
Стресът, гневът го душеше и той се затича към фитнеса. Беше в капан , клетка и Умникът го наблюдаваше. Той изкрещя. Можеше да крещи колкото си иска. Комплексът дълбоко в недрата на планината можеше да побере няколкостотин човека но точно днес беше сам. Поддръжката още не бяха дошли, а играта приключваше без проблеми и ,ако не днес то утре щяха да обявят победител. Никой не очакваше изненади.

Залата не беше голяма. Побираше две волейболни и едно баскетболно игрища с писта около тях и различни уреди за измъчване на тялото с цел здраве и красота.Нямаше плувен басейн. Ако имаше….
Тичането в кръг и глухият шум от еластичната пътека,ударите на сърцето му в тази празна зала осветена с подобие на слънчеви лъчи, които усещаше как затоплят раменете му, само му напомняха, че е затворник на полудяла програма. Не можеше да приеме факта толкова лесно, дори да изтича маратонската дистанция. Успя да издържи едва двайсетина минути и хукна към душовете. После реши да вземе вана. Плуването му липсваше. Обичаше да влиза навътре до синята студена вода и да се връща изтощен. А Умника наистина бе заредил с храна можеше да го държи с години. Между отделните части на подземният комплекс имаше огромни масивни врати.
Нямаше шанс.Маже би месеци щяха да бъдат нужни да пробият до него. Тунелите бяха от преди триста години, от времето на студената война, но огромните масивни врати дори не скърцаха. Почти петдесет години Умникът се разпореждаше и отговаряше за всичко и вероятно сега обвиняваха някой хакер или него за проблема.Той се изтегна във ваната с намерение да се наслади на масажа. Трябваше да се отпусне и да помисли как да убеди Умника. Искаше да излезе. Защо трябваше да му пука за побърканата програма майордом, за загубите на корпорацията и за каквото и да било друго. Ако бе малко по-умен и амбициозен сега щеше да е отвън или поне да знае какво да направи,мамка му! Водата се запени от ударите на ръцете му и той внезапно и за себе си изскочи от ваната
_Ще ти го начукам Умнико. Имаш ли това? А?! Имаш ли топки? А? Какво имаш ти?-Измислица. Поне да е твоя, че да се правиш на бог. Знаеш ли какво си ти-Крадец.Побъркан крадец. Това си ти.
Електрически гъдел. Ти си никой. Никой. Нямаш право да ме държиш тук, нямаш никакви права освен да правиш каквото ти кажат. Разбра ли?
И той крещя дълго докато студеният душ не го сепна. После облече халата и реши да похапне.Никога , ама никога не бе си изтървал така нервите, никога не бе крещял, не бе повишавал дори тон на бившата, нито на децата.Просто умееше да мълчи убийствено и да гледа мръсно и презрително. Сега нямаше кого.
Към коя камера точно да се обърне? Той се завъртя на столчето и се олюля.
_Знам, че ме виждаш и ме чуваш, знам че разбираш какво става със мен, но дали ти минава през електронните схеми мисълта , че мога да откача и да се самоубия? Няма ли да прегориш Умнико, защото знам , че да пазиш живота и здравето на хората е твое ненарушимо задължение, приоритет №1. Как ще ми обясниш поведението си и ще благоволиш ли да ме свържеш с приятелката ми?
Отговорът дойде едва след няколко залъка белтъчен кроасан.
_ Искат да говорят със теб.Долу има двама физика. Потвърди , че храна и напитки има. Не е хубаво да си сам.
_Чакай, чакай!_ Защо си се загрижил за мен? А?Защо да потвърждавам.Кои си ти да ми казваш какво да говоря.
_ И тях не мога да ги пусна.-безстрастно продължи Умника игнорирайки всякакви емоции-Те също заплашиха,че ще изключат захранването.
_Добре, добре..но ме свържи първо с Леа.После със шефа и тогава ги пращай, мамка ти….Знаеш ли, че днес трябваше да летя, че ме чакат? А?!-Чувството, че се задушава отново го връхлиташе.
Веднъж изпи няколко кафета едно след друго за да учи цяла нощ за изпит. Тогава се усещаше така-димеше, но поне си взема изпита. Можеше да развие клаустрофобия.
Това не беше лоша идея. В такъв случай побърканият майордом трябваше да го пусне. Не , не беше паника , а гняв.
Лея звучеше сънено и сърдито, докато не схвана ситуацията.
Тя започна да дава идеи, но изведнъж и без обяснения затвори, после пак се появи и каза , че въпроса с полета е уреден. Друго всъщност не можеше да направи.Тя си беше фурия, но този път беше наистина безпомощна като него.Просто я виждаше как ръкомаха и се носи из хола. Мълчеше, слушаше и някак нейната жизненост и оптимизъм го успокояваха. Просто не беше сам в идиотската ситуация.
Когато се обадиха физиците , вече спокойно им обясни с какво разполагат. Те бяха решили да изпълнят ултиматума и вместо да дърпат шалтера да се качат при него с асансьора.
Гневът отново го връхлетя. Бяха се предали пред заплахата майордомът да унищожи резултатите от последните виртуални експерименти. Виртуални!Тъпаци!А той не се сети да им обясни сериозността на истинската ситуация. Тъпак!!!
Бе изял няколко кроасана, от нерви разбира се, когато физиците пристигнаха. Те бяха млади, далеч от средната академична възраст, и изобщо не изглеждаха стреснати. Ръкуваха се, но имена сякаш не чу.Тъкмо отново обясняваше на шефа си истинската ситуация. Те изслушаха разговора невъзмутимо и междувременно нападнаха барчето.По закръгленият се радваше на богатия избор като дете и възклицаваше възторжено.Другият просто заръфа нещо.
- Няма причина да не ни извадят до няколко дена.-каза с пълни уста розовобузестия. Лицето му бе почти детско, с трапчинки, чипоносо, а зелените очи гледаха прямо и наивно изпод къдрави руси кичури.-Само трябва да оширят тук там някоя от вентилационните шахти и са тука.
- Той чува-забеляза другия, който бе може би малко по възрастен – шахтите си имат също врати. Това е строено да издържа ядрен взрив…-рунтавите, счупени като криле на чайка, вежди се вдигаха и тясното и високо чело се бърчеше…
Явно бяха свикнали да спорят за всичко, но на техният домакин вече не му бе интересно. Всичко това му бе от ясно по ясно.Бе разглеждал плановете преди години, още в началото на кариерата си на контрольор, защото се страхуваше, че някое земетресение ще го погребе. Тогава имаше големи мечти , големи планове. И ето, че бе погребан жив. Сякаш бе предчувствал какво може да се случи.
Когато Лея отново се обади, той вече се изтягаше в стаята си и се надяваше да заспи. „Аварията” в последният час на последното му дежурство някак трябваше да отстъпи на умората. Просто бе извадил лош късмет, невероятно лош късмет.Някак си очакваше нещо да се издъни. Това гузно очакване след като заложи… Вместо да спи в самолета на път за Червено море до Лей…
-Вечерта е по мъдра от утрото-пошегува се той вяло и тя си тръгна, затвори, разнесе се като аромат. След почти петдесет седмици игра наистина бе изтощен. И Умората се превърна в безразличие, а то- в дрямка, дрямката –в сън.